Обзе ме прилив на оптимизъм, съвсем естествено непринудено, помощ оказа падащата звезда която видях преди малко – красива, ярка, за секунди освети небето а за доста повече сърцето ми. Разбира се не пропуснах да си пожелая нещо и знам, че ще се сбъдне, разбира се не вярвам че самата звезда ще изпълни мечтата ми, аз ще го направя, но звездата ми даде нещо, даде ми сили, вяра дори не мога да го обясня, просто повярвах в себе си и се усмихнах знаеки, че всичко ще се оправи и онова пламъче, което винаги съм знаела, че е в мен, и което от скоро не можех да осетя отново запламтя с нова сила и ме стопли. Имах нужда от това, да осетя този мой оптимизъм понякога граничещ с наивност, който ме кара да се усмихвам просто ей така и да вярвам с цялото си сърце, че за всичко си има време и никога не трябва да спирам да вярвам. Може и да не получа всичко, което искам, но ще дам всичко от себе си за да изживея мечтите си, и въпреки възможността да се разочаровам знам, че всичко ще се нареди рано или късно така, че пак да съм щастлива, както казват всяко зло за добро. Тези дни се питах – какво да направя, че да се почувствам добре, исках да се чувствам обичана и още го искам, но забравих нещо важно – аз обичам себе си и вярвам, че мога. Това трябва да направя – да не губя надежда, да се усмихвам на малките неща, да оценявам това което имам и да се радвам на всички хубави мигове и да ги помня за да ми дават сили, за да се боря за тези неща, който ми липсват и да вярвам че ще ги получа.
