Различни

Днес се замислих за различната гледна точка, колко различно може да изглежда нещо в очите на всеки отделен човек или в очите на един и същ, но погледнато от друг ъгъл, колко неща можем да осъзнаем, ако погледнем за малко по различен начин, колко хора можем да разберем и да обясним защо и как са постъпили. Може и да си спестим много – да си спестим очакванията и напразните надежди, да си спесим болката и разочорованието от дадено деиствие на някой, защото, ако бяхме погледнали от другата страна щяхме да разберем да го видим, да знаем и нямаше да боли толкова. Това ме наведе на друга мисъл – бихте ли искали да знаете, да сте предопредени за това което ще се случи или не за всичко, но за най – важните неща в живота ви или по- скоро за лошите, за загубата на нещо или на някой, по – лестно ли ще е ако знаем, ако знаем и го очакваме? Тук пак или няколко гледни точки, което пак ме връща на предишния въпрос. Ако знаехте, че ще загубите нещо и го очаквахте как щяхте ли да забравите за това и да се насладите на сегашния момент? Нямаше - щеше да ви боли и всеки ден по един или друг начин да се сещате за това и болката от предстоящото да ви изгаря, не толкова силно, че да сте нещастен, но достатъчно, че да не сте щастлив напълно. От друга страна ако сте в неведение, ако напълно се отдадете на нещо, без да очаквате и да знаете, че малко по малко го губите, когато това стане, когато го видите и го осъзнаете, когато го загубите, болката ще доиде наведнъж с пълна сила и ще ви изгори, вас и всеки план, всяко очакване за бъдещето вече ще е невъзможно. Такаче ако знаехте нямаше да си позволите да планувате, щяхте да живеете за мига, до колкото е възможно, до колкото мисълта, че губите нещо и малко по малко се приближавате до този миг в който ще го загубите изцяло, от тази мисъл пак ще ви боли, болкта щеше да идва на части, всеки ден и така може би щеше да е по - поносимо, по – чесно. Може би, а може би не?! И тук пак стигаме до различните гледни точки, до различните хора и техните виждания, един би искал да знае да се опита да се предпази, да направи нещо, аз мисля че съм от тези хора, искам да знам истината, но от друга страна знанието изморява, измораваш се да се опитваш да промениш нещата, иморяваш се и дори докъто е твое, докато го имаш или се води че е така, ти пак не го осещаш, такаче разбирам и другата гледна точка, че по - добре е да не знаеш, макар, че рискуваш да те боли, но в крайна сметка при загубата винаги боли, а ако приемем, че вярваме в съдбата щом си загубил нещо значи така е трябвало, и ако приемем, че сме оптимисти, каквата аз обичам да съм, ще вярваме, че така е по – добре, или поне за момента, и ако някой ден е писано отново ще получим това, което искаме и по един или друг начин ще сме щастливи.

Малко оптимизъм

Обзе ме прилив на оптимизъм, съвсем естествено непринудено, помощ оказа падащата звезда която видях преди малко – красива, ярка, за секунди освети небето а за доста повече сърцето ми. Разбира се не пропуснах да си пожелая нещо и знам, че ще се сбъдне, разбира се не вярвам че самата звезда ще изпълни мечтата ми, аз ще го направя, но звездата ми даде нещо, даде ми сили, вяра дори не мога да го обясня, просто повярвах в себе си и се усмихнах знаеки, че всичко ще се оправи и онова пламъче, което винаги съм знаела, че е в мен, и което от скоро не можех да осетя отново запламтя с нова сила и ме стопли. Имах нужда от това, да осетя този мой оптимизъм понякога граничещ с наивност, който ме кара да се усмихвам просто ей така и да вярвам с цялото си сърце, че за всичко си има време и никога не трябва да спирам да вярвам. Може и да не получа всичко, което искам, но ще дам всичко от себе си за да изживея мечтите си, и въпреки възможността да се разочаровам знам, че всичко ще се нареди рано или късно така, че пак да съм щастлива, както казват всяко зло за добро. Тези дни се питах – какво да направя, че да се почувствам добре, исках да се чувствам обичана и още го искам, но забравих нещо важно – аз обичам себе си и вярвам, че мога. Това трябва да направя – да не губя надежда, да се усмихвам на малките неща, да оценявам това което имам и да се радвам на всички хубави мигове и да ги помня за да ми дават сили, за да се боря за тези неща, който ми липсват и да вярвам че ще ги получа.

Оазис

Като мираж в пустиня, като наивна детска мечта –
Чиста, неопетнена безкористнна но остава си лъжа.
Като лек за луд, като светлина за сляп,
като за глух мелодия и като за светица грях.

Дъха ми спира, свят ми си върти, всичко в мен боли
Като жаден в пустиня осъзнал че оазиса се отдалечи
Оказва се мираж, както онзи за нас създаден свят -
оазис за черно белите ни души обагрящ ги с цвят.

В този свят за всичко е достатъчна любовта
Усмихваш се неволно, не си заслепен от гордостта,
Нищо не ти пречи да ме обичаш, дори съвеста,
Любовта ти изпълва всяко кътче в моята душа, няма самота.

Да те обичам е толкова лестно, целувам те
Очите ми засияват,отвътре стоплят те
Забравяш всичко, всички,забравяш реалносста
Щаслив си, като влюбено дете забравящо за дъжда.

Не искам да напускам този свят,не искам реалността
Там ги има и гордостта, там измъчва те съвестта
Там на миналото не обръщаш гръб
И на опашката за лоши спомени си пръв.

В реалносста за жалост любовта за всичко не стига,
Но и сега до този свят се докосваме за няколко мига
Обичам те, и дори в този свят греят ми очите,
при спомена как прошепна ми обичам те.

Отпечатък на една любов

Съдба – не, не бих казала, по скоро ирония, ирония на съдбата ако държите непременно да е намесена и съдбата, но определено беше ирония, от всичките маси в това доста просторно заведение ние трябваше да изберем масата на която беше издълбано ТВОЕТО име, точно пред моето място, с достатъчно големи букви, за да не отлепям поглед от тях. От надписа си личеше, че е написан доста отдавна, дали човекът който го е направил е съзнавал, че след година, две неговата постъпка ще се отрази толкова много на даден човек, в частност МЕН, че да започне да си мисли как съдбата си играе с него и винаги го връща при един и същи човек, а именно неговото име се кипреше красиво издълбано пред очите ми. Гледах ги и всяка буква ми напомняше че ми липсва човека чието име изписваха тези букви, стоях там затаила дъх и се опитвах да се убедя че нищо не е станало – напразно . Кога щеше да дойде времето когато твоето име щеше да е като всяко друго? Прехвърлям много възможни отговори – когато срещна някой друг – вече го направих, той дори е тук до мен, до твоето име, когато се влюбя в друг – и това стана, обичам го, но не както теб, когато ти си с друга – винаги си бил с друга, пак не помага, може би никога няма да се освободя, може би не искам, и пак стигаме до теорията, че съдбата си играе с мен и ме връща все при теб. Стоях до твоето име и него, гледах го, започнах да ви сравнявам, с надеждата, че това ще помогне, какво за бога си мислех, не помогна само влоши нещата, всеки критерий за сравнение печелеше ти, а дори не беше тук, само името ти ме изгаряше, разпиляваше, и отново ме събираше за да започне да ме гори отново, малко по – малко с всеки спомен, който ми носеше името ти, завинаги издълбано в моето сърце, като отпечатъка на една любов.