Всичко за мен

Моята снимка
Обикновенно,но същевременно и необикновенно момиче със своите мечти и надежди:):):)

понеделник, 3 януари 2011 г.

Едно (по) желание за новата година


Помня миналия тридесет и първи декември, началото на вече миналата 2010 година, помня как гледах фойерверките светещи в небето, помня какво си казах, какво си пожелах, помня как в очите ми заблестяха едни сълзи, и те незнаещи защо са там – заради щастието от поставеното ново начало или заради тъгата от края на една година, година която ми се искаше да е по – хубава, но в крайна сметка се усмихнах, а сълзите се прибраха отново по местата си, чакащи друг повод да се покажат и да запълзят по лицето ми, но тогава не беше момента за тях, беше момента да се поуча от грешките си, и да запомня усмивките и най – вече причините за тях. И така с една малко тъжна, но все пак усмивка започна новата 2010 година.

Какво се случи през тази година ли - какво научих....какво спечелих....какво загубих? Точно в края на 2009 година бях като една черна дупка, чувствах се изгубена, сама, доста сълзи биха го потвърдили, и така с началото на новата година се надявах да намеря себе си. Навърших седемнадесет години, но за да бъда честна не мисля, че точно тогава пораснах, напротив точно тогава направих доста грешки, който ще помня цял живот. Загубих един човек, и дори си мислех, че ще го заменя, че така е по – добре за мен, а чак след това осъзнах колко много значи той за мен, колко е уникален и как никой не може да го замени, макар изтъркана поука се оказва напълно вярна - " Чак когато загубиш нещо го оценяваш”. Замислете се, всеки изтъркан израз, който всеки подценява се оказва верен, е и аз подцених много неща и така освен, че загубих този човек нараних още няколко, този път несъзнателно, но вътрешно знаех какво ще последва след моите действия, но не спрях, и после както казват дълго си биех главата в стената и това може би е първия урок, който научих – Да оценявам хората, който са до мен, защото те са уникални и да ги пазя. Да пазя и себе си, защото с тези мой грешки нараних и много себе си, често не мислех, доверявах се прекалено, приемах всичко за чиста монета, приех в живота си хора, който усещах, че не им е мястото там, исках света да е розов дори когато е черен, но не осъзнавах, че самата аз трябва да го променя или поне да се опитам моя малък свят да е розов, да е подреден, а тогава беше пълна каша. Чувствах се не на място, сякаш това не беше моя свят, исках нещата да са различни, знаех точно какво искам, но се примирявах с това което имах, стоях там, на мястото което не чувствах като свое и не помръдвах.

С идването на пролетта започнах малко по малко да подреждам пъзела и да връщам частите, който бях загубила, да поправям наранените частици и да махам излишните. С научените уроци бях готова да се боря, за да направя моя малък свят по – добър, но не си мислете, че тогава намерих себе си, имаше още много какво да уча, все пак беше дошла само пролетта. Успях да върна в живота си хората който бях загубила, и този път ги оценявах повече, а колкото повече време щеше да минава толкова повече щях да ги оценя. Успях да върна и това което бях загубила от себе си, чувствах се на място, щастлива, а дори не знаех, че лятото щеше да ми донесе още усмивки и дори малко любов.

Дойде лятото, слънцето затопли всичко наоколо, затопли и сърцето ми. Видях морето и се докоснах до магията му няколко пъти, и там между сребърните вълни и онези ярки светулки на небето – звездичките почувствах нещо което остава в сърцето ми, или по скоро в душата ми, защото нали тя е вечната, няколко съвършени мига, малко бягство от действителността - очите блестят, а усмивката се появява неволно на лицето, а при допира само на един единствен човек, сърцето мястото си с неговото сърце иска да смени, и като цяло имах всички признаци на влюбена, а най – хубавото, че виждах същите симптоми и при човека до мен. Началото на лятото започна точно с тези няколко откраднати съвършени мига - с една целувка на фона на потъващотото слънце в морето, една целувка придружена с полъха на морския бриз усетен навътре в морето върху един, като изваден от любовен роман, стар кей, и още няколко откраднати съвършени мига любов. После морето остана зад гърбовете ни, а ние се върнахме към действителността, магията му остана с нас още малко, но тази любов я искаше още някой, моята усмивка, моето щастие беше за сметка на друг, макар с чисто, обичащо сърце аз бях откраднала любовта, а дали трябваше, до кога щеше да е само моя, дали въобще е била някога, дори сега не знам. Но любовта може да не е моя вечно, може пак да се върне там от където я бях взела, но обичта остана с мен, и знам, че ще е с мен вечно. Едно приятелство роди магията на морето, а онези съвършени мига останаха като спомен вечно живеещ в душата ми. Жалко, че в реалността магията загина бързо, искаше ми се да се пренесе за дълго и да знам, че и любовта ще е съвършена и моя завинаги, но пък получих нещо толкова истинско, колкото и любовта беше, една сродна душа, един приятел, а това не беше откраднато беше мое и нямаше защо да съжалявам, да се чувствам виновна, докато любовта явно не принадлежеше на мен.

Доста време ми отне докато го видя, докато го преживея и приема, заболя ме, може би още ме боли, но имам нещо много ценно, нещо сигурно, а сигурните неща в моя живот са доста малко така че това което се получи от началната идея за любов, това приятелство ми помогна и ми помага да се чувствам на мястото си, освен това осъзнах много неща за себе си, научих много неща, още няколко урока, например, че има разлика между любов и обич, научих, че трябва да приемаме истината не само да изискваме да я знаем, трябва да приемаме грешките си, да приемаме чувствата на околните, защото те са необясними, да сме по - смели, да не си затваряме очите, да искаме това което заслужаваме, и макар понякога да ни се струва прекалено късно – „ По добре късно, отколкото никога „ , за да не се чудим после „ какво ако....” И така докато осъзная някой неща дойде и новата година, различна от предишната, гледах новите фойерверки, сълзите ми пак се показаха за малко, но се скриха защото усмивката пак се появи, защото знаех, че ще науча още много неща, ще имам още много съвършени мигове, ще сгреша още доста пъти, надявам се не фатално, ще плача за загубеното, ще се радвам на спечеленото и така докато наистина намеря себе си, и честно да ви кажа нямам търпение просто да живея, затова за новата година си пожелавам едно – да съм жива и здрава, пожелавам го и на вас!

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Различни

Днес се замислих за различната гледна точка, колко различно може да изглежда нещо в очите на всеки отделен човек или в очите на един и същ, но погледнато от друг ъгъл, колко неща можем да осъзнаем, ако погледнем за малко по различен начин, колко хора можем да разберем и да обясним защо и как са постъпили. Може и да си спестим много – да си спестим очакванията и напразните надежди, да си спесим болката и разочорованието от дадено деиствие на някой, защото, ако бяхме погледнали от другата страна щяхме да разберем да го видим, да знаем и нямаше да боли толкова. Това ме наведе на друга мисъл – бихте ли искали да знаете, да сте предопредени за това което ще се случи или не за всичко, но за най – важните неща в живота ви или по- скоро за лошите, за загубата на нещо или на някой, по – лестно ли ще е ако знаем, ако знаем и го очакваме? Тук пак или няколко гледни точки, което пак ме връща на предишния въпрос. Ако знаехте, че ще загубите нещо и го очаквахте как щяхте ли да забравите за това и да се насладите на сегашния момент? Нямаше - щеше да ви боли и всеки ден по един или друг начин да се сещате за това и болката от предстоящото да ви изгаря, не толкова силно, че да сте нещастен, но достатъчно, че да не сте щастлив напълно. От друга страна ако сте в неведение, ако напълно се отдадете на нещо, без да очаквате и да знаете, че малко по малко го губите, когато това стане, когато го видите и го осъзнаете, когато го загубите, болката ще доиде наведнъж с пълна сила и ще ви изгори, вас и всеки план, всяко очакване за бъдещето вече ще е невъзможно. Такаче ако знаехте нямаше да си позволите да планувате, щяхте да живеете за мига, до колкото е възможно, до колкото мисълта, че губите нещо и малко по малко се приближавате до този миг в който ще го загубите изцяло, от тази мисъл пак ще ви боли, болкта щеше да идва на части, всеки ден и така може би щеше да е по - поносимо, по – чесно. Може би, а може би не?! И тук пак стигаме до различните гледни точки, до различните хора и техните виждания, един би искал да знае да се опита да се предпази, да направи нещо, аз мисля че съм от тези хора, искам да знам истината, но от друга страна знанието изморява, измораваш се да се опитваш да промениш нещата, иморяваш се и дори докъто е твое, докато го имаш или се води че е така, ти пак не го осещаш, такаче разбирам и другата гледна точка, че по - добре е да не знаеш, макар, че рискуваш да те боли, но в крайна сметка при загубата винаги боли, а ако приемем, че вярваме в съдбата щом си загубил нещо значи така е трябвало, и ако приемем, че сме оптимисти, каквата аз обичам да съм, ще вярваме, че така е по – добре, или поне за момента, и ако някой ден е писано отново ще получим това, което искаме и по един или друг начин ще сме щастливи.

сряда, 18 август 2010 г.

Малко оптимизъм


Обзе ме прилив на оптимизъм, съвсем естествено непринудено, помощ оказа падащата звезда която видях преди малко – красива, ярка, за секунди освети небето а за доста повече сърцето ми. Разбира се не пропуснах да си пожелая нещо и знам, че ще се сбъдне, разбира се не вярвам че самата звезда ще изпълни мечтата ми, аз ще го направя, но звездата ми даде нещо, даде ми сили, вяра дори не мога да го обясня, просто повярвах в себе си и се усмихнах знаеки, че всичко ще се оправи и онова пламъче, което винаги съм знаела, че е в мен, и което от скоро не можех да осетя отново запламтя с нова сила и ме стопли. Имах нужда от това, да осетя този мой оптимизъм понякога граничещ с наивност, който ме кара да се усмихвам просто ей така и да вярвам с цялото си сърце, че за всичко си има време и никога не трябва да спирам да вярвам. Може и да не получа всичко, което искам, но ще дам всичко от себе си за да изживея мечтите си, и въпреки възможността да се разочаровам знам, че всичко ще се нареди рано или късно така, че пак да съм щастлива, както казват всяко зло за добро. Тези дни се питах – какво да направя, че да се почувствам добре, исках да се чувствам обичана и още го искам, но забравих нещо важно – аз обичам себе си и вярвам, че мога. Това трябва да направя – да не губя надежда, да се усмихвам на малките неща, да оценявам това което имам и да се радвам на всички хубави мигове и да ги помня за да ми дават сили, за да се боря за тези неща, който ми липсват и да вярвам че ще ги получа.

понеделник, 9 август 2010 г.

Оазис

Като мираж в пустиня, като наивна детска мечта –
Чиста, неопетнена безкористнна но остава си лъжа.
Като лек за луд, като светлина за сляп,
като за глух мелодия и като за светица грях.

Дъха ми спира, свят ми си върти, всичко в мен боли
Като жаден в пустиня осъзнал че оазиса се отдалечи
Оказва се мираж, както онзи за нас създаден свят -
оазис за черно белите ни души обагрящ ги с цвят.

В този свят за всичко е достатъчна любовта
Усмихваш се неволно, не си заслепен от гордостта,
Нищо не ти пречи да ме обичаш, дори съвеста,
Любовта ти изпълва всяко кътче в моята душа, няма самота.

Да те обичам е толкова лестно, целувам те
Очите ми засияват,отвътре стоплят те
Забравяш всичко, всички,забравяш реалносста
Щаслив си, като влюбено дете забравящо за дъжда.

Не искам да напускам този свят,не искам реалността
Там ги има и гордостта, там измъчва те съвестта
Там на миналото не обръщаш гръб
И на опашката за лоши спомени си пръв.

В реалносста за жалост любовта за всичко не стига,
Но и сега до този свят се докосваме за няколко мига
Обичам те, и дори в този свят греят ми очите,
при спомена как прошепна ми обичам те.

понеделник, 22 март 2010 г.

Отпечатък на една любов


Съдба – не, не бих казала, по скоро ирония, ирония на съдбата ако държите непременно да е намесена и съдбата, но определено беше ирония, от всичките маси в това доста просторно заведение ние трябваше да изберем масата на която беше издълбано ТВОЕТО име, точно пред моето място, с достатъчно големи букви, за да не отлепям поглед от тях. От надписа си личеше, че е написан доста отдавна, дали човекът който го е направил е съзнавал, че след година, две неговата постъпка ще се отрази толкова много на даден човек, в частност МЕН, че да започне да си мисли как съдбата си играе с него и винаги го връща при един и същи човек, а именно неговото име се кипреше красиво издълбано пред очите ми. Гледах ги и всяка буква ми напомняше че ми липсва човека чието име изписваха тези букви, стоях там затаила дъх и се опитвах да се убедя че нищо не е станало – напразно . Кога щеше да дойде времето когато твоето име щеше да е като всяко друго? Прехвърлям много възможни отговори – когато срещна някой друг – вече го направих, той дори е тук до мен, до твоето име, когато се влюбя в друг – и това стана, обичам го, но не както теб, когато ти си с друга – винаги си бил с друга, пак не помага, може би никога няма да се освободя, може би не искам, и пак стигаме до теорията, че съдбата си играе с мен и ме връща все при теб. Стоях до твоето име и него, гледах го, започнах да ви сравнявам, с надеждата, че това ще помогне, какво за бога си мислех, не помогна само влоши нещата, всеки критерий за сравнение печелеше ти, а дори не беше тук, само името ти ме изгаряше, разпиляваше, и отново ме събираше за да започне да ме гори отново, малко по – малко с всеки спомен, който ми носеше името ти, завинаги издълбано в моето сърце, като отпечатъка на една любов.

понеделник, 14 декември 2009 г.

Без цветове


Пуста черно бяла картина -
душата ми е хем огън, хем е зима...
пламъците на яроста изгарят я,
а ледовете на самотата довършват я!

Души ме, изгаря, не си отива
тежи, стяга, не престава...
болката остава ми жестоки следи
в сърцето, където беше ти преди.

Скоро вече нямам и това,
само едно дупка от самота
Черно бял сега е моя свят -
вместо от цветове от сълзи излят.

Зад зелените очи погледни,
ще видиш още горещите сълзи
изплакани в онези тъмни дни -
без цветове....без мечти!

петък, 16 октомври 2009 г.

Падаща звезда

Едно момиче с наивна душичка,
протегнало нагоре към звездите ръчичка,
с надежда и оптимизъм в очите
то гледало нагоре към звездите.

Чакало да падне звездата красива,
че да збъдне мечтата тъй мила!
Чакалко...надявало се с поглед
нагоре, да дойде и неговия ред...

Но напразно, звездите на небето
този път не зарадвали детето.
Ръчичката си момичето свалило
и от разочорованието глътка отпило.

Хората се присмяли – „ Само мечта
ще си остане това... „
Разгневено момичето рекло – „ Само мечта,
...не, не мисля така!! „

Едва сега момичето проумяло
колко много е грешало.
Не трябвало да чака звездите,
а да се бори за мечтите!

Минало година, две, три
момичето збъднало свойте мечти.
Погледнало към небето тъмно
и видяло една звазда да пада бавно....

Спомнило си колко нетърпеливо
било преди и казало си то –
„ Както бавно падна таз звезда,
така и се збъдна моята мечта!! ”